Много е важно с кого тръгваш на път

Пиша ви аз за различни екзотични кътчета, за това, как да се погрижим за колата, за домашните любимци, когато тръгваме на път, и т. н., но се сетих, че всъщност съм забравил да ви кажа, че едно от най-важните неща е с кого тръгваш на път. Пътят, и далечен да е, и близък да е, винаги поднася на хората непредвидени и екстремни ситуации, в които лъсват и всички положителни страни на хората, но и всичките им отрицателни. Затова е много важно, когато тръгваш нанякъде, хората, които те съпровождат, да са проверени и надеждни, в противен случай неприятните изненади и изживявания могат да бъдат много и вместо приятни спомени пътят да ви остави горчив вкус за дълго време. Ще ви разкажа една случка от миналата зима, която още веднъж ме убеди, че макар и да не е лесно, понякога трябва да давам отпор на хора, които искат да идват с нас в планината или сред природата, но нямат нужната подготовка и дисциплина за това. Решихме миналата година да отидем на хижа Гургулица в Рила – но не с колите, а като направим зимен преход. Голямо желание да се присъедини към нашата група изяви и един приятел от ученическите ми години, който живее в София. Пристигнахме на гарата в Костенец около един часа и трябваше да го изчакаме до около 1.35, когато пристигаше и неговият влак от София. Той ни звъни обаче и казва, че е изпуснал влака, с който го чакахме, изпуснал и следващия, да тръгваме към хижата той няма да дойде най-вероятно. Тръгнахме ние – една приятна зимна разходка, пристигнахме и се настанихме. Към шест часа и нещо – навън вече е пълна тъмница, температура -20, той ни звъни, загубил се в гората към хижата. А ние даже не знаехме, че е тръгнал. Хванал той някакъв влак от София и пристигнал към пет в Костенец, не стига това, ами седнал в местната кръчма да хапне, щото бил много гладен, после се качил на такси, което трябвало да го докара до хижата, обаче таксито го оставя някъде по пътя, защото има много сняг и не може да продължи по-нататък, и нашият герой решава да тръгне сам, без да предупреди никого, в тъмното през гората към хижата. Естествено се губи. Обажда ни се ни жив, ни умрял, плаче по телефона, не знае къде е, шумове в тъмното. Организирахме група веднага, но то е все едно да стреляш в тъмното. Е, изкарахме късмет, той също, и го намерихме по светлината на телефона му. Не знам той дали си изкара някакъв извод от тая история, аз обаче за сетен път се убедих, че едно от най-важните неща на път са спътниците.

This entry was posted in Пътеписи and tagged , , , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *