Докато се катеря по Бунарджика, вдигам поглед към Альоша и пак ми е трудно да сглобя онова време в един цял образ. Моят Пловдив от детството – без фанфари, без фестивали, без целия този виртуозен хайп. Тогава беше сив, спретнат, малко закостенял, но истински. Сградите в центъра не бяха измити с водоструйка до блясък, а носеха естествената патина на годините, онова достойнство, което не се купува. Магазините по „Княз Александър I“ бяха полупразни, стоките – оскъдни, но хората не изглеждаха особено нещастни. Имаше друго усещане – за общност, за нещо споделено, което днес е почти изчезнало.
Сега всичко е лъскаво, нагласено, „европейско“. Капана гъмжи от туристи, от барове с претенции, от сервитьори, които те гледат сякаш си им длъжник. Градът се е превърнал в декор – красив, но кух, без душа. Всяко кътче е направено да изглежда „инстаграмъбъл“, вместо да бъде просто себе си. Дори въздухът сякаш е друг – по-тежък, по-напрегнат. Когато мина покрай Джумаята, вече не усещам онова спокойствие, онези бавни следобеди, когато можеше да седне човек на пейка и просто да наблюдава. Днес всеки бърза, всеки има среща, всеки е „на линия“. Пловдив е станал част от глобалната въртележка и не знам дали това е добре.
Истината е, че ми липсва онова старо спокойствие, онези тихи улици, онези малки квартални кафенета, където можеше да седнеш с часове и никой да не те закача. Липсват ми хората – не толкова конкретни лица, колкото онова усещане за близост, за съпричастност, което вече го няма. Може би съм старомодна, може би просто носталгирам, но вярвам, че един град не е просто фасада, не е просто туристическа атракция. Един град е хората, които живеят в него, и начина, по който живеят. И ако те изчезнат, ако бъдат изместени от комерсиалния шум, тогава градът умира, дори и да изглежда по-красив от всякога.
