От много време искахме да се разходим с теснолинейката. Постоянно изскачаха разни събития в социалните медии, с които ни приканваха да се възползваме от невероятното преживяване.
Честно казано не бях особено примамен от идеята да прекарам толкова време в малък клатушкащ се влак, в който преди много години ми стана толкова зле, че още го помня. Всъщност пътувахме до Велинград. А аз бях малко момче, което тъкмо се беше наяло с шоколад. Толкова бях впечатлен от теснолинейката, че тичах наоколо като навита играчка. До момента, в който не ми стана лошо.
Точната причина не помня, но много добре помня безкрайното пътуване на прозореца на теснолинейката, в опити да не повърна отново. Красота.
Но моите приятели бяха много въодушевени и аз реших, че вече съм голям човек и мога да управлявам добре импулсите си.
Купихме си билети и това, което ни хареса във влакчето беше именно тази автентичност. След няколко десетки километра разбрах какво е причинило този мой инстинкт като дете – силната и натрапчива миризма на изгоряла нафта.
Но както казах и по-рано вече съм голям и този път това не предизвика същата реакция, като първия. Всъщност пътуването беше оста приятно – в игри за път и закачки с приятели, наслаждавайки се на красивата гледка.