Днес стягаме багажа за едно кътче, което не е толкова далечно от нас, но досега не ни е хрумвало да хванем тази посока – към Албания, за да видим една древна крепост, пък и да разкажем за тъжната й история. Ставало е дума вече, че всеки уважаващ себе си средновековен замък или семейно имение винаги има свое предание и легенда, свързана с хората, които някога са го обитавали. Не така стои въпросът с укрепителните и защитни съоръжения – много малко от тях могат да се похвалят с някаква приказна история. Не и крепостта Розафа, която гордо се възвисява над река Буной недалече от албанския град Шкодера – повече от 2400 години тя има своята печална история. Според преданието строежът на съоръжението било започнато от трима братя. Но не им се получавало – каквото построяли на единия ден, на другия вече се рушало. Натъжили се братята. И тогава покрай тях минал старец. Попитал ги защо са тъжни и когато разбрал, им дал съвет, но преди това ги предупредил да не казват вкъщи това, което ще ги посъветва. Разбираемо, съветът бил страшен – да зазидат в стените на крепостта първата жена, която мине покрай крепостта. Двамата по-възрастни братя не се стърпели и споделили с жените си, най-малкият не казал нищо и на следващия ден неговата жена донесла обяда. Узнавайки за участта, която са й подготвили, тя се съгласила на жертвата, само помолила да не зазиждат дясното й око, дясната й ръка, дясната й гръд и десния и крак. Обяснила молбата си: когато малкият й син заплаче, да може да го види с едното си око, да го приласкае с едната си ръка, да разклаща с крак люлката и да го накърми. Така и направили братята. Стените вече не се рушали и братята завършили крепостта.
Поколенията, в знак на благодарност към жената, която е пожертвала живота си, кръстили крепостта на нея. А камъните по стената, покрити с мъх и влага като стичащо се майчино мляко, и до днес напомнят за необходимата саможертва при всяко човешко творение.