Понякога се питам къде изчезна онзи квартал, в който израснах. Не онова, което видях в снимките от детството, а онова, което помня – с мириса на току-що изпечен хляб от пекарната на ъгъла и шума на детския смях, който се разливаше из прашните улички. Днес там има пластмасови дограми, паркирани джипове и някакви си апартаменти за краткосрочен наем.
В онези години улицата беше истинско училище. Улицата на бабите, които си говореха през прозорците, на децата, които си играеха на криеница до късно вечер, на съседите, които си помагаха с каквото могат – дали с една чаша захар, дали с ремонт на покрива. Там всички се познавахме, дори и да не се харесвахме. Имаше ред, имаше живот.
Сега улицата е пуста. Вратите са с кодове и камери. Хората се разминават с наведени глави, вперили поглед в телефоните си. Съседите са непознати. Има шум, но не и живот. Има движение, но не и общност. Има сгради, но не и дом.
Минавам понякога оттам и ме боли. Не толкова за сградите, колкото за спомените, които изчезнаха заедно с улицата. За онзи свят, който никога няма да се върне. За онзи квартал, който вече съществува само в паметта ми.
И си мисля – не е ли иронично, че докато всички търсим нови места, често губим най-ценното – онова, което вече имаме. Носталгията може да е тежест, но и напомняне. За това, което си струва да бъде запазено.
3 comments
Много ми хареса описанието на мириса на хляб от пекарната на ъгъла – и аз имам подобен спомен от квартала, в който израснах. Статията ме накара да се замисля колко бързо се променя средата, в която живеем, и как понякога носталгията по онова време е всъщност носталгия по усещането за общност. Мисля, че точно затова, когато пътувам, винаги се опитвам да търся онези малки улички и квартали, които още пазят духа на старото време.
Имам същия проблем с моята улица в Пловдив. Баба ми още държи старата къща, но наоколо всичко се промени – паркинги, високи огради и почти никакви деца. Затова всяко лято ходя на село при дядо и баба и там още се усеща онова време с игрите до късно и съседите, които си помагат. Вече дори не се надявам моята улица да се върне към онова, което помня.
Точно така си спомням и аз малкия квартал, в който израснах. Миризмата на пържени кюфтета от кръчмата на ъгъла беше като навигация – по нея винаги знаех къде съм. А онова чувство за общност, че съседите са ти и семейство, вече почти го няма.
Comments are closed.