Понякога се питам къде изчезна онзи квартал, в който израснах. Не онова, което видях в снимките от детството, а онова, което помня – с мириса на току-що изпечен хляб от пекарната на ъгъла и шума на детския смях, който се разливаше из прашните улички. Днес там има пластмасови дограми, паркирани джипове и някакви си апартаменти за краткосрочен наем.
В онези години улицата беше истинско училище. Улицата на бабите, които си говореха през прозорците, на децата, които си играеха на криеница до късно вечер, на съседите, които си помагаха с каквото могат – дали с една чаша захар, дали с ремонт на покрива. Там всички се познавахме, дори и да не се харесвахме. Имаше ред, имаше живот.
Сега улицата е пуста. Вратите са с кодове и камери. Хората се разминават с наведени глави, вперили поглед в телефоните си. Съседите са непознати. Има шум, но не и живот. Има движение, но не и общност. Има сгради, но не и дом.
Минавам понякога оттам и ме боли. Не толкова за сградите, колкото за спомените, които изчезнаха заедно с улицата. За онзи свят, който никога няма да се върне. За онзи квартал, който вече съществува само в паметта ми.
И си мисля – не е ли иронично, че докато всички търсим нови места, често губим най-ценното – онова, което вече имаме. Носталгията може да е тежест, но и напомняне. За това, което си струва да бъде запазено.
