Преди няколко месеца бях в Милано. Там има нещо като природонаучен музей, който е изцяло създаден с идеята там да се водят големи групи от ученици, които да могат да се докоснат до експонатите, да ги видят как работят, да тичат и да се забавляват в този непознат и чужд за тях свят.
Тогава се замислих, че точно по този начин бих искал да възпитам децата си някой ден. Ако имам възможност бих ги завел на всяко едно знаково място в света и бих им го показал лично. Как изглежда, какво е било. Да може да го види, да усети атмосферата и енергията на това място и да запази ясен спомен в съзнанието си за всичките събития, които са се случили.
Твърде скъп подход, но много силно се надявам да мога да го предоставя на децата си. Защото нашата образователна система не е в миналия век, а някъде закъсала между 18-и и 19-и, където е било необходимо децата да отиват на училище да седят по 40 минути в една стая мирно и послушно и да слушат учителката какво им говори.
Днес, според мен, нещата се случват толкова по-бързо, а технологиите правят достъпа до информация мигновен и синтезиран. За да успеят да задържат вниманието на децата през тези 40 минути, учителите би трябвало да измислят начин, благодарение на който да ги ангажират и направят съпричастни със сухия материал, който преподават.
Екскурзиите са само една малка част от това преживяване.
